Archive for April, 2013

[Rezension] Lover at Last

Posted in Uncategorized on 26/04/2013 by Soul Reaper

I love it ❤

BOOKAHOLICS: till the End of Times












‘Lover at Last’by J. R. Ward

Black Dagger Brotherhood #11/
Black Dagger #21 & #22

Qhuinn, son of no one, is used to being on his own. Disavowed from his bloodline, shunned by the aristocracy, he has finally found an identity as one of the most brutal fighters in the war against the Lessening Society. But his life is not complete. Even as the prospect of having a family of his own seems to be within reach, he is empty on the inside, his heart given to another….
Blay, after years of unrequited love, has moved on from his feelings for Qhuinn. And it’s about time: The male has found his perfect match in a Chosen female, and they are going to have a young- just as Qhuinn has always wanted for himself. It’s hard…

View original post 1,669 more words


[Rezension] Partials: Aufbruch

Posted in Uncategorized on 26/04/2013 by Soul Reaper

Is this interesting?

BOOKAHOLICS: till the End of Times













‘Partials: Aufbruch’by Dan Wells

Partials #1

Den Krieg gegen die Partials, künstlich erschaffene Menschen, haben nur wenige tausend echte Menschen überlebt. Die 16-jährige Kira begibt sich mit einer Gruppe Verbündeter nach Manhattan, ein Gebiet, das die übermächtigen Partials beherrschen. Und dabei entdeckt sie, dass nicht nur die Menschen, sondern auch die Partials vor dem Untergang stehen – und beide mehr gemeinsam haben, als sie ahnten.
Die letzten Menschen haben sich nach einer verheerenden Katastrophe nach Long Island, vor die Tore Manhattans, zurückgezogen. Die Partials, übermächtige Krieger, die einst von den Menschen erschaffen wurden und sich dann gegen sie wendeten, bedrohen die Überlebenden. Und eine unheilbare Seuche fordert ihre Opfer. Die sechzehnjährige Kira setzt alles daran, einen Weg zu finden, die Krankheit zu heilen. Doch dieser Weg führt sie nach Manhattan, mitten in das Gebiet der unheimlichen…

View original post 657 more words

Customizing Forever: Prada for Breakfast

Posted in Uncategorized on 26/04/2013 by Soul Reaper

The Blog

Think you need to be a graphic designer or buy a bunch of upgrades to make a sweet-looking, custom blog? Think again: Prada for Breakfast stands out from the other 214,699 blogs using the Forever theme with creative use of text and simple tweaks that are accessible to any blogger:

forever side by side

Forever was originally designed as a wedding theme, but the bold images, simple layout, and clean typography make it suitable for any kind of blog, including an art and style site like Prada for Breakfast. There’s nothing matrimonial about Halie’s site, and here’s why:

Custom header and background

Forever is one of the many themes that lets you upload a custom header, which is a great way to instantly grab a visitor’s attention and show off your blog’s personality. Some bloggers opt for graphically designed headers (like Mi Piace Kate, previously highlighted in Customizing Bueno), but…

View original post 474 more words

Bianca Balti & David Gandy for Amica Italia May 2013

Posted in Uncategorized on 26/04/2013 by Soul Reaper

Art8amby's Blog

The two sexy top models are perfect together in the May cover of Amica Italia photographed by Giovanni Castel!

Click here to view last year cover featuring Margaret Madè, here for 2011 cover with Milana Keller, and here for 2010 cover with Linda Vojtova.

Image via TFS.

View original post

Shinigami Lovers

Posted in Uncategorized on 21/04/2013 by Soul Reaper

Onegai Blog

Originally Posted by Onegai:

Genres: Romance, Fantasy

Author: Yuki Ryo

Volumes: 2


Miku is a high school student with a passion for nails. She is enjoying an average day in her normal life when suddenly a car slams into her. When Miku awakens in hospital, she is visited by a Shinigami (Death God / God of Death) by the name of Sei who explains that he has come to take her to the other side. Cuffing Miku to him with a device known as Thanatos Lover, Sei whisks her away to the other world. But when they get there, it is discovered that a huge mistake was made and that Miku was not supposed to die yet. Sei returns Miku to the living world but there is a problem. The cuffs on Thanatos Lover will not unfasten until Miku’s true moment of death. Until that time, they are…

View original post 323 more words

[Review] Lover at Last

Posted in Uncategorized on 21/04/2013 by Soul Reaper

I love this series

BOOKAHOLICS: till the End of Times












‘Lover at Last’by J. R. Ward

Black Dagger Brotherhood #11/

Qhuinn, son of no one, is used to being on his own. Disavowed from his bloodline, shunned by the aristocracy, he has finally found an identity as one of the most brutal fighters in the war against the Lessening Society. But his life is not complete. Even as the prospect of having a family of his own seems to be within reach, he is empty on the inside, his heart given to another….
Blay, after years of unrequited love, has moved on from his feelings for Qhuinn. And it’s about time: The male has found his perfect match in a Chosen female, and they are going to have a young- just as Qhuinn has always wanted for himself. It’s hard to see the new couple…

View original post 1,661 more words

Posted in *Book* on 16/04/2013 by Soul Reaper










Нещата се промениха много бързо. дори не знам откъде да започна. Но истината е, че и аз самата не разбирам много неща.Нека да започна оттам, където всичко започна за мен.


Името ми е Ариана и съм едва на 23 години. Живея, т.е. живеех със семейството си. Родителите ми и по-големият ми брат бяха страхотни. Разбира се, Ейдън започна да пътува много и почти не го виждах. О, да. Сигурно сте разбрали, че това е брат ми. Той е на 30 години, но не си личи особено. Винаги много ме е защитавал. Когато се връщаше у дома, аз забелязвах промяната, която настъпваше след всяко пътуване. Мисля, че родителите ми знаеха какво точно се случва, но не искаха да ми кажат нито дума. Това много ме дразнеше. Не обичах тайните, макар че понякога се налага да имаме такива.


Един ден забелязах белези по тялото на Ейдън. Попитах го от къде са, но той просто смени темата. Това много ме ядоса. Само че не беше единственото нещо, което се случи него ден. Докато обядвахме, татко ни съобщи, че се налага да заминем заради работата му. Той работеше в някаква компания, но така и не разбрах нищо за това. Беше подозрително, но си замълчах. Каза, че отиваме в Азия. По-точно Япония. Каза, че е купил къща в покрайнините на Токио. Купил? Това значи, че смята да останем там много дълго време… или завинаги. Не знаех как да го разбирам. Не бях малко дете, че да ме заблуждават. Но в нашето семейство беше така. Жените нямат особено влияние. Или по-точно само аз. Всички около мен ме командваха както си искат, а аз трябваше сляпо да се подчинявам на прищевките им.


Не ми харесваше, но преди да успея да направя каквото и да било вече пътувахме натам. През цялото време всички мълчаха. Стори ми се много странно, но и аз нямах голямо желание да водя разговори с тези предатели. Не говоря буквално, разбира се. Обичам ги, но това което правят никак не ми харесваше. Беше прекалено странно.


И така… Така започна всичко. С едно решение и едно пътуване. Път към неизвестното… поне за мен.


Глава 1



Беше лято, но тук в планината бе по-прохладно. Признавам, че гледката беше повече от зашеметяваща. Нямах думи. Бе изолирано, но ми харесваше спокойната и някак мистериозна атмосфера. Единственото населено място близо до дома ни беше малък храм, който приютяваше и някаква школа по бойни изкуства или нещо подобно. Когато за първи път влязох в новия си дом видях, че всичко е било предварително подготвено. Беше напълно обзаведено и до известна степен вещите, който носехме бяха излишни. Аз обаче нямах намерение да се разделям с вещите си. В никакъв случай.


Прозорецът на стаята ми гледаше към огромна градина, в която имаше дори езеро. Малките дръвчета “Бонзай” бяха много симпатични.Както и да е. Гледах през прозореца, когато забелязах някой да се навърта в градината. Веднага изтичах да кажа на татко, но той бе излязъл. За това потърсих Ейдън. Той бе в стаята си. Когато му казах за странника, който се навърта в градината той сякаш видя призрак. Реагира мигновено. Изтича навън, а аз го последвах, макар че ми каза да не го правя.


Но какво видях, когато най-после го настигнах? Брат ми разговаряше най-приятелски с онзи мъж. Беше възрастен. Може би на около 60 години. Косата му бе прошарена, но все още бе гъста и нямаше следи от оплешивяване. Носеше кимоно.


Не можех да повярвам на очите си. Те се познаваха и говореха като добри приятели. Или ако трябва да съм по-точно, говореха като учител и ученик. Нима Ейдън е бил тук и преди? Дали има нещо общо с пътуванията му? Дори и да му задам тези въпроси той едва ли щеше да ми отговори, така че беше загуба на време да го питам. 


-О, Ариана! Ела да те запозная с един човек. – каза брат ми, когато ме видя да стоя на прага.


Погледнах го с неприкрито подозрение, но все пак направих това, което ми каза. Приближих се.Поклоних се леко на човека. Не съм чак толкова неосведомена или невъзпитана. Знам това-онова за обичайте тук. Майка ми се погрижи за това.


-Сестра ти е добре възпитана, Ейдън-сан.

-Разбира се. Майка ми се постара да е така, учителю.

-Така си и знаех. – казах аз без да се притеснявам как биха реагирали на подобен коментар от моя страна.

-Какво искаш да кажеш? – попита брат ми с леко озадачено изражение.

-Нали не мислиш, че съм толкова глупава, братко? Цялата тази работа с преместването е повече от това, което се опитахте да ми пробутате като оправдание. Все пак съм част от това семейство, а ние не сме глупави по природа, нали така?


-Спести си лъжите за някой, който ще повярва. Не искам да знам нищо. Така или иначе аз съм единствената тук,която не знае какво става. Предпочитам да си мълчите вместо да ме лъжете най-безочливо. Извинете ме. Не е уместно да ставате свидетел на подобна семейна драма, господин… Не мисля, че разбрах името ви…

-Ичиро Канзаки. – каза той и леко се поклони.

-Аз съм Ариана Найтуинд. – казах аз като също се поклоних в отговор. – А сега, ако обичате ме извинете, но мисля да се разходя.

-Не! – сериозно рече брат ми.

-Не ли? Не съм затворник тук. Няма да ви позволя да ме превърнете в пионка.


Това беше първият път, в който му говорех по този начин. Бях наистина ядосана. Не му позволих да каже и дума, а и не бях само аз. От някъде долетя дразнещ смях. Ледени тръпки преминаха по гръбнака ми. Започнах да се оглеждам и накрая го видях. Очите ми се разшириха от шока ми. Насред полето на стотина метра от нас се издигаше огромно същество, а на рамото му стоеше човек в странни дрехи. Чудовището беше поне 5 метра високо и изглеждаше направо ужасяващо. Имаше огромни зъби и нокти. На места имаше тъмна козина.Но по-ужасяващо бе присъствието на онзи мъж. Начина по който ни гледаше. Сякаш бяхме насекоми, който възнамерява да смаже.



-Значи това е малката ти сестричка, Ейдън? Сладка е. Толкова сладка, че Голем иска да я схруска.

-Да не си я доближил, Зан. Предупреждавам те.

-Предупреждаваш ме? Леле… Виж колко ме е страх.


Не можех да стоя безучастно след като е повече от очевидно, че сега аз съм темата на разговор.


-Какво става тук, по дяволите? Кой е този? И какво е това същество? Отговори ми, Ейдън!

-О! Тя не знае, нали? Горкото момиченце. Нима не знаеш с какво се занимава собственото ти семейство?

-Млъкни! – изкрещя Ейдън.

-Не! Ти млъкни, братко. За какво говориш, проклетнико?


Той само се засмя. Забавляваше се с факта, че не знам нищо. Че може да загина без да знам причината за това. Проклятие. Гневът ми направо отвя страха причинен от този демон и от господаря му.


-Не се подигравай, тъпак такъв! Да не мислиш, че си ме уплашил с тази твар, която си домъкнал? Иска ти се.


Не мисля, че му хареса идеята едно момиченце като мен да му говори по този безочлив начин. Изражението на лицето му се промени. Вече не излъчваше високомерие, а гняв. Не, дори не беше гняв. По-скоро бе ярост. Не знам защо, но от това ми стана по-добре. Макар че ако погледнем реалната ситуация, не е много умно да ядосвам някой с такава мощ на своя страна. Но пък в моменти на гняв човек не мисли какво говори. Поне в повечето случаи е така.


-Ще си платиш за това, жено!


 В следващия момент заповяда на чудовището да атакува. Наистина си помислих, че това е краят. Само, че щом сега ви разказвам това, значи че не е така. Брат ми и господин Канзаки застанаха пред мен. Бях готова да кажа на брат ми да внимава, но изглежда не беше необходимо. От двамата мъже започна да извира странна енергия. Не можех да повярвам, че те се променяха пред смаяните ми очи. Като по филмите. Трансформация. Приличаха на войни. Не точно самураи и не точно нинджи. О, да! Спомням си, че бях гледала някаква анимация за „шинигами”. [1]  Беше направо невероятно. Ето от къде да белезите на брат ми. Ето я и причината за многото пътувания. Но нека да се върнем към основната тема в момента, а именно фактът, че вбесих някакъв ненормалник с голямо чудовище.


Странното беше, че аз… Дълбоко в себе си аз не се страхувах. Може би точно това ме плашеше. Как да го кажа…? Страхувах се от липсата на страх. Звучи безумно, но е вярно. Нямам причина да лъжа за това. Отстъпих назад и се хванах за малък парапет обграждащ малка градинка. Стисках го толкова здраво, че кокалчетата на ръцете ми побеляха. Пред очите ми затанцуваха цветни петна, сякаш всеки момент щях да припадна. Но не беше това. Знам, че беше нещо друго.


Чух как брат ми ме повика по име, но не реагирах. Чух как онзи мръсник се смее, защото си мисли, че съм уплашена до смърт. Но грешеше. Причината беше неизвестна дори за мен. Знам само, че исках да му откъсна главата. Исках да му изтръгна сърцето. Не можех да се контролирам, но полагах усилия.




Гласът на майка ми долетя отнякъде. Видях я като през мъгла. Родителите ми се появиха. Спомних си, колко им бях ядосана, че са ме лъгали. Но това, което ме вбеси бяха думите на татко отправени към Ейдън.


-Как можа да допуснеш тя да види това?

-Това бе неочаквано, Ричард-сан!

-Приемете моите извинения, учителю. Но…

-Престанете, мамка му! Аз съм тук, ако не сте забелязали.


Не можех да понеса това. Не исках. Особено след като се появиха и учениците на господин Канзаки. И те ме зяпаха като че ли съм полудяла. Може и да бях. Не знам. За това трябваше да се махна. Тичайки, аз го направих. Тичах без да знам къде отивам. Не ми пукаше дали щях да се загубя в тази планина или не. Знам само, че щях да направя нещо необмислено, ако бях останала.


Дори не подозирах колко бързо съм се отдалечила. Знам само, че изпитвах непоносима болка в гърдите. Преди да се усетя бях на земята и се прививах от болка. Какво става, за Бога? Защо ме боли така? Какво съм направила? О, Боже! Помогни ми, Господи! Усетих как ръката ми става гореща. Успях да видя. Плетеница от символи. Не разбирах смисъла им. Знаех какво значат, но не и как са свързани граматически, защото като изречение нямаха особено голям смисъл. Поне за мен. Нека да ви покажа. (превода им бе този – „Родена с проклятие. Чистокръвен вампир. Силата е в ръцете на звяра. Мъдростта и знанията на вековете. Добро и зло в едно тяло. Бори се за справедливост.” – 呪いを持って生まれた。純血の吸血鬼。電源は獣の手に委ねられている。年齢の知恵と知識。 1本体に、善と悪。正義のために戦う。(Noroi o motteumareta. Junketsu no kyūketsuki. Dengen wa kemono no te ni yudane rarete iru. Nenrei no chie to chishiki. 1 Hontai ni, yoitowarui. Seigi no tame ni tatakau.)) Не разбирах значението, но разбрах какво съм аз. Невъзможно е и го знам. Само, че днес видях доста невъзможни неща. Аз съм вампир. Чудовище. Тялото ми го усещаше. Усещаше промяната. Нямаше да е сега, но щеше да се случи скоро.


Когато разбрах това болката премина. Само че предпочетох да полежа още малко за всеки случай. Дишането ми се възстанови и бях спокойна, макар сърцето ми да препускаше като бясно. Вампир, а? На това му се казва изненада. Макар, че сега ще им дам добър урок. Да видим, кого ще наричат безпомощен сега? Би трябвало да съм ужасена при мисълта, че не съм човек, но истината е, че се чувствах много по-уверена. Цял живот ми втълпяват, че съм само едно безпомощно момиче, което се нуждае от грижи и защита. Сега вече имах увереност и сила. Знаех, че мога да се пазя сама и нямах нужда от тях. Те са ми семейство, а не пазачи. Може би сега всичко щеше да си дойде на мястото.


-Ако лежиш така на земята ще настинеш.


Скочих почти инстинктивно. Дори не го усетих да се приближава. Мъж с красиво кимоно, който приличаше на излязъл от модно списание, но с аурата на войн.


-Кой си ти?

-Вече се запозна с учителя ми. Скоро сама ще разбереш и името ми. А ти си малката сестра на Ейдън.

-По дяволите. Никой ли не може да ме нарича по име? Всички ме наричат: „сестрата на Ейдън” или „дъщерята на Ричард и Сара”. Аз си имам име. Не че някога са ме възприемали като човек. – засмях се. – Аз… човек… Слава Богу, че разбрах истината.

-Истина? – гласът му леко се промени.

-Скоро всички ще видите що за чудовище съм аз. Да видим на кого ще му стигне смелостта да ме убие.

-Говориш безсмислици, момиче.

-Да… Може би. – усмихнах се. – О, да! Ти не си ли на бойното поле да убиеш онзи Голем и господаря му?

-Всъщност Канзаки-сенсей ме прати да те намеря. Всички се безпокоят за теб.

-Не се и съмнявам. Да вървим тогава. Да не ги караме да чакат.


Може би се държах прекалено високомерно. Аз не бях такава по природа, но истината е, че когато те третират едва ли не като предмет, ти се изпълваш с гняв. А когато гневът се трупа много дълго време, то не се знае кога ще избухне и кого ще нарани.


Тръгнах по обратния път. Не чаках онзи мъж да ме последва, но знаех, че ще го направи. За това го бяха пратили все пак. Не говорех. Не издавах нито звук. Игнорирах го, все едно го няма. Той бе непознат. Една сянка, която ме следва, за да ме върне обратно в клетката ми. А аз щях да го позволя. Твърде рано е да се съпротивлявам. Но всичко с времето си. Да… И моето време ще дойде.



Глава 2



Прибрах се в новия си дом. Разбира се, там ме очакваха доста хора повечето от който не бях виждала преди. Татко се приближи до непознатият мъж, който ме съпроводи.


-Благодаря ти, че я върна, Шин.


Шин? Куросаки Шин, а? Значи това е мъжът, с когото брат ми разговаряше по телефона? Ясно.


-Тя не се съпротивляваше. Само че беше доста ядосана.

-Бях ли, Куросаки-сан?


Всички ме погледнаха с изненада след като изрекох фамилията му без някой да я е споменавал. О, да. Сигурно знаете, че в Япония казват първо фамилията, а след това и малкото име.


-Ариана… Как…?

-О, я стига! Да не мислиш, че не съм забелязала разговорите ти по телефона? Май наистина ме мислите за глупачка, а?

-Скъпа…. Недей така. Какво ще си помислят гостите?

-Мислиш ли, че ми пука за това? – казах сериозно аз. – След като разбрах, че всички в семейството ми са лъжци…

-Ариана! Не говори така на майка си! – ядоса се баща ми.

-Ако мислиш, че ще се извиня то много грешиш. А сега ме извинете, но няма причина да оставам повече тук.


Обърнах се към така нареченият учител. Въпреки ситуацията, тези хора нямаха нищо общо с факта, че са ме лъгали. На тях можех да покажа някакво уважение. Или поне на Ичиро Канзаки.


-Моля да ме извините, Ичиро-сан. Станахте свидетел на подобна семейна драма, а нямате нищо общо с фактите.


Поклоних се леко и напуснах стаята. Стиснах силно едната си ръка с другата, за да я накарам да спре да трепери. Цялото ми тяло се тресеше от напрежение. Едва когато се прибрах в стаята си успях да излея гнева си. Хванах една ваза и я разбих в стената. След това седнах на пода и се взирах в счупените парчета. Да… Така изглеждаше и моя свят сега. Разбит на малки парчета.




Сара Найтуинд стоеше притихнала на един стол. Въпреки че беше силна личност, сега тя се чувстваше наистина подтисната от случилото се. Дали заради безопасността й или имаше друга причина, тя не искаше дъщеря й да вижда тази страна на живота им. Страна изпълнена с битки и смърт. Но ето, че горкото  й момиче научи истината. Може би разбираше гнева й. Но дали наистина би променила нещо, ако можеше да върне времето назад?


-Сара, не бъди тъжна. – каза Ричард.

-Може би… трябваше да й кажем.

-Не. Тя няма място в тази история.

-Или да? – намеси се Куросаки.

-Защо го казваш, момче? – попита Ричард.

-Когато я намерих тя каза, че скоро ще разберем що за чудовище е тя. Не знам какво имаше предвид, но определено го мислеше сериозно. Освен това тя е част от семейството ви, а вие имате врагове. Ако тя не знае истината няма да може да се защитава. Враговете ви могат да я наранят, а тя няма да знае нито причината, нито как би могла да избегне фаталния край.


Всички останаха безмълвни. Знаеха, че в думите му има истина. За възрастта си Куросаки Шин бе твърде интелигентен. Някои мислеха, че той е гений. Нямаше нещо, в което да не беше добър.


-Може би е прав за това, татко. – намеси се Ейдън. – Не можем да я пазим ден и нощ. Ако враговете ни поискат могат да намерят начин да я наранят. Тя ми е сестра и аз я обичам повече от всичко, но именно ние я направихме слаба и беззащитна срещу Мрака.


Атмосферата бе наистина напрегната и мрачна. Тогава се намеси едно момиче. Аника. Тя бе крехка на вид, но в действителност бе доста силна. Имаше дълга тъмна коса и блестящи очи. Приличаше не фея.


-Защо не я научите да се бие? Тя ми се вижда доста слаба и безполезна. Като нищо ще я убият. Колко жалко, че произлиза от семейство на войни.

-Замълчи, Аника. – ядоса се Ейдън. – Това е семеен въпрос.

-Стига де. Само отбелязвам факт.


Той се ядоса, защото знаеше, че думите й са истина. Те сами бяха обрекли момичето на гибел като я оставиха в неизвестност. А сега тя ги мразеше заради това. Ейдън наистина я обичаше. Тя бе малката му сестричка. Болеше го от начина, по който тя го гледаше сега. Беше я предал съвсем съзнателно. Всички го бяха направили.





Не излязох от стаята си, дори когато ме повикаха за вечеря. Не можех да се изправя пред тях. Все още не. Бях прекалено ядосана и можех да кажа или направя нещо необмислено. Но не отказах храната, която оставиха пред вратата ми. Напротив. Изядох я лакомо, защото заради случилото се не бях яла цял ден. А и имах нужда от усамотение. Трябваше да подредя обърканите си мисли, като започна с това, че не бях човек, както мислеха всички. Знаех го със сърцето си. Усещах го. Малко по малко създанието в мен се събуждаше. Вече нямаше болка, защото основната промяна бе преминала. Дали заради гнева или имаше друга причина, трансформацията бързо прогресираше. Вероятно щеше да е факт още на сутринта. Плашех се, но нямаше какво да сторя, за да го спра.


Чела съм доста за това как човек става вампир. Поне това, което пишеше в книгите. Но изглежда, че при тези, който са родени вампири процесът е съвсем различен. Аз винаги съм била такава. Просто е било необходимо да порасна и да се „събудя”. Въздишките ми се носеха из тишината. Нощта бе приятна. Мислех си, че няма да мога да заспя, но сгреших. Умората се оказа по-силна и ме надви. Не се пробудих нито веднъж през цялата нощ. За това пък сутринта беше доста… странна.


Щом отворих очи имах чувството, че нещо ме заслепява. Очите ми бяха чувствителни. Кожата ми не изгаряше от дневната светлина. Вампирите са създания на мрака, но изглежда, че не всичко, което знаем за тях е истина. А и много зависи от вида на вампира. Както и да е. Станах от леглото и сякаш тялото ми бе чуждо. Щом застанах пред огледалото, аз просто не можех да повярвам. До известна степен бях същата, но от друга страна бях различна. Очите ми имаха някак магическо излъчване, а тялото ми бе… съвършено. Сякаш нещо бе подчертало у мен красота, която надвишаваше човешката. Е, да! Аз не бях човек, нали? Значи е истина, че вампирите притежават красота и чар, които не могат да бъдат сравнени. Разбира се, доколкото е известно това е едно от оръжията на този вид чудовища. Красотата. Като паяжината на паяк. Блестяща, красива и изкусителна. Подмамва нищо не подозиращите насекоми и след като те паднат в капана… За тях играта приключва. Стават жертви на собствената си непредпазливост.


Бях права. Може би нападението, на което станах свидетел и опасността за живота ми бяха принудили звяра в мен да се събуди. Да се защити. Въпреки всичко аз не се чувствах зла или чудовище. Просто бях малко по-различна от преди. А и да не забравяме за символите, изписани по ръката ми. Сега те изглеждаха повече като рисунка, отколкото като думи. Но на кого му пука?


Взех си душ и се облякох. Реших, че ще е добре да облека рокля… за разнообразие. Надявах се, че няма да се превърна в някоя суетна госпожица. Би било голямо разочарование за мен. Напуснах стаята си без никакво колебание. Не се страхувах от нищо и от никого. Още един плюс в моя полза. Чувах как майка ми се движи из кухнята, а татко разгръща вестника. Ейдън пък се взираше в чашата чай пред себе си и размишляваше. И тримата изглеждаха безкрайно обезпокоени от предстоящата ни среща. Очакваха гнева ми, но щяха да останат разочаровани. Аз не бях ядосана. Но може би те щяха да реагират на моята тайна.


Влязох в кухнята съвсем спокойно. Да, те веднага впериха погледите си в мен. Майка ми изпусна една чиния и тя се разби на парчета.


-Ариана… Какво…?

-Добро утро. Добре ли спахте? – попитах аз съвсем естествено. – Какво има? Защо ме гледате така?

-Ти… Какво значи това? – попита баща ми.

-Кое по-точно? Това, че съм вампир ли? Би трябвало вие да ми кажете. Вие сте ми родители, вие кажете. Как така аз не съм човек? Как така никога не съм била? Ако вие не знаете, то какво очаквате от мен?


Майка ми се разплака. Болката й бе непоносима. Можех да го почувствам, но не и да изпитам тежестта на тези чувства.


-Молех се това никога да не се случи. Молех се никога да не станеш като него.

-Него? За кого говориш?


Всички мълчаха. Дори моето търпение не бе безкрайно. Особено като се има предвид, че съм млад вампир и темпераментът ми е по-буен от този на възрастните вампири.


-По-добре не ме лъжете. Вече няма да можете да го правите. Искам истината и то доброволно. Не желая да я изтръгна на сила. Но ще го сторя, ако ме принудите.

-Ариана… Ти…

-Моля те, Ричард. Не го прави. – викна отчаяно майка ми.

-Продължавай! – настоях аз.

-Ти не си моя биологична дъщеря. Майка ти бе нападната и…

-Разбирам. Не е нужно да довършваш изречението. Мога да се досетя какво е станало. Не се безпокойте. Не ви обвинявам за нищо. Понякога съдбата има свои планове и ни разиграва като марионетки. А и аз подозирах това от доста време, ако трябва да съм честна.

-Какво?! – гласът на майка ми бе истеричен.

-Ами, да. Няма как да не забележа, че не приличам на баща си. А и по мое мнение не е баща този, който те е създал, а този който те е отгледал и се е грижил за теб. А и може би го приемам като плюс. Имам двама бащи… Лошата новина е, че се налага да открия онзи мъж.

-НЕ!!! – гласът й ставаше все по-писклив, а слухът ми бе прекалено чувствителен.


Майка ми се спусна към мен и ме прегърна силно.


-Не го прави! Моля те, недей!

-Да не полудя, Ариана? Това е…

-Имам нужда от него. Той е вампир, както и аз. Само той може да ме научи как да живея с това. Не харесвам начина, по който е нахлул в живота ни, но фактите са неоспорими. А докато това стане, аз ще се бия с демоните редом с вас. Това че не съм човек на означава, че ще бъда като тях.


Знаех, че никога няма да ме приемат. Разбирах и защо през по-голямата част от живота ми ме държаха като затворник. Страхували са се да не стана като мъжа, който ми е дал живота. А сега страховете им се сбъднаха. Или са се страхували, че ако истината за произхода ми излезе наяве те ще загубят статута си или дори нещо по-лошо. Не съм изненадана от „предпазните мерки”.


Загубих апетита си… до някъде. Взех си една ябълка и излязох на двора. Баща ми и брат ми ме последваха.


-Веднага влез вътре!


Погледнах през рамо. Този път погледът ми бе студен и жесток. Фактът, че си мислят, че могат да ме командват, говори само колко много се заблуждават. Край на царуването им.


-Не си насилвай късмета, татко. Аз не съм куче на каишка. Дотук беше на властта ти над мен. Ако искаш да се държа прилично, то по-добре недей да забравяш какво съм.

-Как бих могъл? – каза той.


Само, че не забеляза майка ми, която стоеше на няколко крачки зад него. Предполагам, че я заболя. Думите му бяха жестоки. Каза го сякаш тя има вина за случилото се с нея. А съм сигурна, че е невинна. Мога да се обзаложа дори, че нападението над нея е било планирано. Целта на вампира съм била аз. Целта му е била майка ми да забременее и да роди още едно чудовище. Това бе предположение, но едва ли греша.


Сълзите на майка ми ме накараха да се почувствам зле. Болката й… Аз и напомнях всеки ден за това, което са й причинили. Изненадана съм, че не ме презира. За това не можех да допусна да й говорят така.


-Внимавай с приказките. Не смей да обиждаш майка ми. Онзи мъж е виновен за болката й, а аз съм я наранявала всеки божи ден от момента на раждането ми. Ако търсиш виновни, то това сме аз и той.


Умишлено погледнах към майка ми, така че да ме видят добре. Татко се обърна и видя облятата в сълзи жена. Тя трепереше и душата й агонизираше. Побягна към вътрешността на къщата. Той я последва, за да се извини. Въздъхнах. Истината е, че цялото ми поведение е само поза. В действителност самата аз се страхувах и бях уязвима. Просто не можех да си позволя да проявя слабост пред тях. Те искаха да ме затворят. Нямаше да го допусна. А и ако теорията около зачеването ми е вярна, то съм сигурна, че онзи вампир ме наблюдава. Щом толкова ме е искал не би допуснал да ме загуби.


Може би така ще го намеря. Ако се поставя в непосредствена опасност, може би той ще реши, че трябва да ме спаси. Дано да не греша за това. Иначе щеше да стане доста сериозно.


Брат ми се приближи до мен. Докосна рамото ми, но усетих колебанието му.


-Ариана… Аз…

-Не е нужно да казваш каквото и да било. Нямам нужда от съжаление.

-Няма да допусна онзи да те нарани или да те отнеме от нас. Ти си моя сестра и винаги ще си.

-Наполовина е истина. Кажи ми, Ейдън… Какво биха сторили приятелите ти, ако разберат за мен? 

-Не говори глупости! Те никога няма да…


Усмихнах се. Той разбра какво искам да кажа. Дори нямаше да допусне тази мисъл.


-Няма начин! Няма да го допусна.

-Само така мога да го накарам да се покаже. Ако греша… Тогава ще му мисля. Но бъди спокоен. Няма да го правя още. Не съм глупава.


Това е истината. Нямаше да предприема прибързани действия. Безсмислено е да предприемам действия над които няма да имам контрол. Не съм толкова отчаяна. Така поне си мислех тогава. Но да си вампир не е нещо, което трябва да се подминава с лека ръка. Засега бях добре, но съзнавах, че скоро желанието ми да пия кръв ще се появи. Това ме плашеше. Дори нещо повече. Ужасяваше ме. Не исках да нараня някого. Аз не обичах насилието дори това да противоречи на природата, с която съм се родила. Молех се само всичко да бъде наред.


Глава 3


Минаха няколко дни откакто станах вампир. Всичко изглеждаше наред. Поне се преструвах добре пред родителите си. Но болката бе там и растеше с всеки изминал ден. Не мисля, че те подозираха. Предпочитаха да се преструват, че това не се е случвало. Че аз съм човек. Но не бях.


През нощта на петият ден състоянието ми стана непоносимо. Не издържах. Очите ми блестяха в ярко синьо, че почти бяха бели. Измъкнах се навън и побягнах към планината. Там поне нямаше риск да нараня някого по невнимание. Движех се бързо и доста ловко предвид това, което ставаше с мен. Не знаех къде отивам, но трябваше да е по-далеч от населените с хора места. В противен случай инстинктът ми щеше да надделее и щях да се нахраня с някого. Не можех да го допусна. Не и доколкото зависеше от здравия ми разум.


Внезапно спрях. Подуших нещо. Кръв. Някой бе ранен и не беше далеч. Усещах го и жаждата ми се засилваше. Опитах да се контролирам, но не беше по силите ми. Молех се да съумея да се спра. Молех се, но не знаех дали някой ще чуе молитвите на демон. Намерих го. Раненият. Това бе той. Приятелят на брат ми. Куросаки Шин. Беше ранен. Видях и онзи, който го бе ранил. Бе чудовище малко по-високо от човек. Но определено бе силно. Но не повече от мен. Странно. Имаше нещо друго в мен. Конкуренция. Усещах го като враг и не можех да допусна да навлиза в територията ми. В мен се надигаха животински инстинкти. Исках да разкъсам чудовището и да изпия кръвта му. То не беше чистокръвен демон. Някога е бил човек. Но вече не е. Знаех го и също така знаех, че кръвта му ще ме засити поне за известно време. Само че рискувах да бъда разкрита. Е, щеше да се случи по-рано от очакваното, но… Не можех да направя нищо.


Звярът ме усети. Започна да се оглежда трескаво.


-Мен ли търсиш, червей?


Показах се на лунната светлина. Очите ми блестяха като звезди. Електриково синьо. Зъбите ми се бяха удължили. Усещането бе някак ново… странно…


Коя си ти? О… Ти си като мен… Защо не пируваш с мен? Този ловец е чудесна плячка… Ела…


Разбирах думите му. Той говореше съвсем разбираемо. Видях реакцията на Куросаки. Може би очакваше да се присъединя към звяра. Само, че грешеше.


-Не смей да ме сравняваш със себе си. Аз не съм като теб. Освен това този човек е част от моята територия. Ти нападаш моя собственост и трябва да си платиш за това.


Той не може да изрече следващите си думи. Стиснах го за гърлото му. Стисках силно. Гледах го как се гърчи. Забавлявах се. Но не можех да отлагам повече . Забих зъби в звяра и жадно поглъщах кръвта. Дори не се замислих за това, което правя. То бе инстинкт. Знаех какво да правя. Малко по малко болката ми отшумяваше. Чувствах се все по-добре. Но спрях. Трябваше да го направя. Когато го пуснах то вече не мърдаше. Не чувах сърцето му. Макар че и преди това не го чувах. Наблюдавах го. Усещах как кръвта му се стича по брадичката ми. Усещах отвратения поглед на мъжа.


-Значи и ти си чудовище. – той опита да се изправи, но не успя. – Ще ме убиеш ли? Можеш да се възползваш докато съм в това състояние.

-Знам, че мога. Мога да го убия дори и да беше добре. Но не това е целта ми. Ако го исках нямаше да те защитавам. Не че човек като теб би разбрал. И, да… Аз съм чудовище. Плод на нападение…

-Да не търсиш съжаление?

-От теб? Как ли пък не! Но ти си приятел на брат ми. Това ми стига, за да рискувам живота си за теб или близките ти. Може да съм чудовище, но и хората не са по-добри. Кръвта и расата не решават вместо нас.


Колко мъдро, а? Направих няколко крачки.


-А сега ми кажи… На какво разстояние е домът ти? Ще те заведа до там, след като не си в състояние да се движиш сам.

-Никога няма да ти кажа, демоне.

-Не си много мил. Е… Не ми пука особено. – засмях се и в следващия момент го ударих.


Той загуби съзнание. Вдигнах го с лекота. Кръвта му ме примамваше, но не защото бях жадна. Просто… Нима желаех този мъж? Не го познавах. Не можех да понасям арогантността му. Но имаше силен дух. Беше смел и силен. Това ме привличаше. Винаги е било така. Никога не съм си падала по мъже със слаб дух. Тялото ми копнееше за ласки, но нямаше да взема нещо, което не ми принадлежи. Нямаше да се под дам на нагона си.


Побързах и полетях напред. Буквално. Оказа се, че се уча бързо и без помощта на някой като мен. Разбира се, не всичко можех да науча сама. Не съм някой гений. Както и да е. Отвлякох се от темата. Лесно можех да открия местоположението на дома му. Или по-точно на мястото, където живееше. Храмът. Оставих го пред големите порти. Мислех си, че никой не ме е видял. Само, че се оказах в грешка. Тъкмо се обърнах да си вървя, когато познат мъжки глас ме спря.


-Постъпи доста нелогично за своя вид, Ариана.

-Знаехте какво съм, нали, господин Ичиро?

-Винаги съм знаел. Познавам семейството ти от преди да се родиш.

-Значи сте наясно какво се е случило?

-Да. Опитахме се да намерим вампирът, който го направи, но нямахме успех.

-Знаете ли нещо за него? Каквото и да е. Аз… Трябва да го намеря на всека цена.

-Отмъщение ли ще търсиш?

-Не. Той е направил това, което е смятал за необходимо, за да получи дете. Не го оправдавам, защото начинът е неправилен, но…

-Той е твой баща.

-Ще видим това в последствие. Но не мога да се разхождам спокойно, като знам, че не умея да се контролирам. Куросаки имаше късмет, че демонът засити глада ми. В противен случай не знам дали щях да се удържа. Това е инстинкт. Никой не може да потиска желанията си.

-За това си права. Да знаеш, че ще те наблюдаваме.

-Знам това. О, да! Кажете му, че съжалявам, че го ударих. Но е прекалено голям инат. Не ми се спореше с него.


Старецът се засмя. Не реагирах на това, а просто си тръгнах. Нямах работа на това място. Не мога да кажа, че ми бяха врагове, но не бяха и приятели. Аз нямах приятели. Поне все още не. Изчезнах бързо.




Прибрах се у дома. Мислех, че всички спят, само че грешах. Ейдън ме чакаше на входа. Беше сериозен, но можех да усетя и притеснението му.


-Не е ли късно за разходка?

-За мен, не. Но ти защо не спиш?

-Чаках те.

-По-добре недей да го правиш. Не съм дете.

-Но си ми сестра.


Минах покрай него. Спрях до брат си и го погледнах.


-Моля те, недей да забравяш какво съм. Знам, че съм доста млада и нямам опит, но не съм слаба както си мислите.

-Ариана, съзнаваш ли че ако разберат за теб…

-А защо мислиш, че не знаят?

-Какво си направила? – той ме сграбчи за раменете.

-Спасих приятеля ти Шин от чудовище, след което го заведох в храма. Оказа се, че онзи старец винаги е знаел произхода ми. Каза, че ще ме държи под око.



Той прокара ръце през косата си. Наистина изглеждаше притеснен. Оказа се, че страховете му отдавна са се осъществили. Можех да си представя колко притеснен беше. Знаех за какво си мисли. Беше готов да ме затвори само, за да ме предпази. Сякаш може да го направи против волята ми.


Прибрах се в стаята си и дръпнах завесите. Взех си душ и си легнах. Имах нужда от почивка. От сега нататък всичко щеше да се усложни. Почти съм сигурна, че онзи мъж няма да се откаже. Помогнах му, но аз бях чудовище. Само това беше важното. Поне за него. Не го познавам, но съм сигурна, че няма да се откаже. Щеше да стане доста интересно все пак.





Шин се събуди с главоболие. Отне му само минута да дойде на себе си. Беше превързан и кръвта бе почистена. Осъзна, че не е сам. Погледнал към стола, той видя Ичиро Канзаки.


-Учителю? Как се озовах тук? Помня…


Той внезапно седна на леглото, но го заболя.


-Сестрата на Ейдън е…

-Вампир? Знам. Наясно съм от доста време. А как дойде тук ли? Тя те доведе. Смята, че си доста досаден.

-Трябва да я премахнем.

-Не, не трябва. Не и докато не е необходимо да се направи. А сега ми кажи какво се случи?


Мъжът започна от самото начало. Каза му как е засякъл присъствието на един от демоните на Съмърхайн и решил да го унищожи. Само, че подценил нивото на сила на демона и се оказал в неизгодно положение. Бил тежко ранен, а звярът бил готов да го ликвидира, когато се появила жената. Спомена за разговора между двата демона. После с отвращение каза как Ариана изпила кръвта на демона. През цялото време възрастният мъж слушаше без да го прекъсва.


-Толкова лошо ли беше да видиш нещо подобно?

-Разбира се, учителю.

-Но нямаше ли да е по-лошо, ако бе взела страната на демона? Тя предпочете да убие демон, а не теб. Доведете тук с риск да бъде разкрита. Въпреки това не те харесва особено.

-Нима я защитавате? Тя е…

-Тя е момиче, което току що е научило произхода си. Въпреки това не желае да остави природата си да вземе превес. Опитай се да я разбереш. За това не е нужно да я харесваш.


Куросаки не разбираше защо учителят му толкова защитава един демон. Но сам знаеше, че учителят му не е човек, който може да бъде заблуден нито от демон, нито от човек. Това го караше да се замисли каква е истинската причина за поведението му. Би трябвало да е много сериозна, защото иначе положението щеше да е друго. По тази причина Шин замълча и не подхвана темата. Разбира се, слухът плъзна почти незабавно. Накара всички да стоят нащрек. Наблюдавах всяко движение на Ейдън и семейството му. Най-вече вампирът. Всички в групата бяха наясно какво означава „чистокръвен вампир”. Опасността бе по-голяма, защото тези демони бяха по-опасни от другите. Но това, което не знаеха бе, че съдбата им бе обвързана с тази на въпросното чудовище.




Реших, че не мога да стоя и да не върша нищо. Малко по малко започнах да тренирам сама. Нямах намерение да искам ничия помощ. Виждах погледа на майка ми изпълнен с болка и отчаяние. Чух я да казва на баща ми, че все повече заприличвам на онзи мъж. Физическата ни прилика била несъмнена. Това я измъчваше. Караше я да си припомня най-болезнения момент в живота си. Аз бях дъщерята на мъжа, който я е изнасилил. На едно чудовище, което умишлено е опорочило съдбата на един млад ловец. Предполагам, че е целял да създаде някой със силата и способностите на вампирите и ловците. Нещо по-силно и от двата вида. Хибрид така да се каже. Макар, че ловците си бяха хора. Като изключим свръхестествените им способности. Трябва да му се признае, че знае как да из изиграе картите правилно.


Малко по малко започнах да се отчуждавам от хората, които бяха мое семейство. Те не ме искаха и аз го знаех. Причинявах им болка с присъствието си, макар че никой не посмя да ми го каже в лицето. За това взех решение. Трябваше да се отдалеча от тях. Или поне да не живея под един покрив с тях. Ако не ме виждат непрекъснато, може би щеше да им е по-леко.


Когато нощта настъпи аз си събрах багажа. Излязох навън и поех дълбоко дъх. Каква прекрасна нощ само…


-Отново ли не спиш, братко?

-Къде отиваш с този багаж?

-Ти как мислиш? Реших да живея отделно. Ще съм наблизо, но не мога и не искам да живея с вас.

-Не можеш да причиниш това на мама!

-Присъствието ми я изтезава дори повече. Да не мислиш, че съм глуха? За мен дори лекия шепот е като през усилвател. Тя каза, че приличам на него.

-Недей! Моля те!

-Не ме моли. Вече е решено.

-Къде ще отидеш?

-Не се безпокой за мен. Ще се справя.


Той не посмя да се доближи до мен, за да ми попречи. Откакто се промених той не ме прегръщаше и дори не ми се усмихваше както преди. Сякаш ме съжаляваше за злата участ да наследя това проклятие. Не ми трябваше съжаление. Това бе дори по-лошо от омраза. Както и да е. Просто се махнах от този дом. Бе болезнено, но нямах никакъв избор, нали? По дяволите колко много болеше разбитото ми сърце.


Глава 4


Заваля. Скитах се из планината сама и мокра до кости. Нямах никаква представа къде отивам. Така става, когато действаш без план.  За мой късмет попаднах на малък наполовина срутен храм. Не знам защо го направих, но преди да вляза се извиних на божествата, на които принадлежи храма. Все пак имам обноски. Намерих място, което бе сухо и сравнително закрито. Хвърлих чантата си на земята и седнах. Засмях се на себе си. Толкова съм безотговорна, че не мога да повярвам. Скоро трябваше да си намеря по-прилично жилище. Като вампир можех да манипулирам човешкото съзнание. Надявах се да не се наложи, но… Кой знае…


За сега бях уморена, а и скоро щеше да се съмне. Оказа се, че съм вървяла повече, а и съм тръгнала доста по-късно, отколкото предполагах. Сгуших се на пода и задрямах. Бях уморена. Въпреки това инстинктът ми ме държеше нащрек. Дори най-незначителният шум щеше да ме събуди. Но се надявах да не ми се наложи.




-Как така я няма? – извика ядосано Сара.

-Тръгна си през нощта. Каза, че ще е наблизо, но няма да остане под един покрив с вас.

-Какво мислиш за причината, Сара? – попита Ичиро.


Ричард се беше обадил на Ловците да им съобщи за случилото се. Не го направи, защото му харесваше, а защото бе необходимо, освен това бе длъжен да докладва на по-висшестоящите.


-Не знам, учителю.

-Напротив. Защо не им кажеш, Ейдън?

-Тя знае, че я мразите. Чула ви е да говорите колко много прилича на мъжа чиято кръв тече във вените й. Не искаше да те измъчва повече с присъствието си, майко.

-Глупаво момиче. – прошепна тя. – Трябва да я намерим.

-Не е глупава, Сара. Тя се чувства виновна за болката ти, но не мрази баща си. Искам да кажа биологичния си баща.


[1] Shinigami (死神, “бог на смъртта” или  “дух на смъртта”) са богове, който приканвах хората към смъртта, или  предизвикват в хората желание да умрат, както се предполага  в  Японската религия, класика,народните вярвания, или популярната култура.

some miracles

stuck in JJ Paradise _

Vonj Productions

Bringing you love through spirit!

"Trời đất này tuy bao la rộng lớn nhưng cũng không có hoàn mỹ như ngươi đã tưởng tượng. Sông Vong Xuyên mặc dù có hoa Bỉ Ngạn nở rộ rực rỡ, có ánh trăng tinh khiết mờ ảo giữa làn sương mù, nhưng dưới đáy sông thì toàn là xương trắng"

Shadows Of The Vampire

Dark World: Dagger In Your Heart

Български Online Книги

Български електронни online книги за четене

C. King Grey, Horror Author

Aren't you awesome for visiting my blog!?


A great site

Seiji Eiri

Things aren't always what they seem


Just another site


Smile! You’re at the best site ever